За любимия Спартак!

Като сайт на „Кючук Париж“, за когото всичко, свързано с темите от квартала са важни, няма как да подминем едно емоционално и изпълнено с истина откровение. Откровение за любимия отбор на Кючука – нашият Спартак.

В случая говори създателят на страницата на привържениците на Спартак Пловдив – Николай Боюклиев, но под неговите редове се припознават хиляди привърженици на този славен клуб.

Ето и самите емоционални редове:

„По-добре да ни няма, повярвай ми. Това не е Спартак!“

Така е завършил поста си един привърженик на Спартак под дискусия във Facebook покрай интригата с появата на нов кандидат-собственик на клуба. Не помня откога и откъде го познавам, но от поне 25 години го знам като човек, който милее за Спартак и винаги е бил на пулса на случващото се в клуба – независимо дали е на стадиона, или на хиляди километри от Пловдив.

Започнах да подкрепям Спартак през 1994 г. Бях на 12. Баща ми ме запали, но може би имах и късмет – или нещастие – тогава клубът да бъде във възход. Следващия сезон Спартак беше в „А“ група и не пропускахме домакинство, а понякога ходехме и на гостувания. Продължихме да ходим на мачове и когато отборът изпадна до „В“ група. Баща ми постепенно загуби интерес, но аз продължих.

През 2002 г. направих първия сайт на Спартак. Беше с адрес в hit.bg. Три години по-късно преместих сайта на spartakpd.info и оттогава напълно безвъзмездно поддържам, обновявам и се опитвам да „пазя“ историята на Спартак. Разбира се, никога не съм бил сам. Винаги съм имал приятели и съмишленици в това дело – Веско Вълчев, Ники Стоянов – мир на праха му, въпросният фен от началото на този текст и други, които винаги са предпочитали да останат неафиширани. Помагали са и треньори, които през годините са давали информация – Митко Джоров, Тенчо Тенев, Манол Георгиев, а вероятно изпускам и други.

Но през последните месеци все по-често започвам да си задавам въпроса: има ли смисъл? И дали не заблуждавам сам себе си, когато изравям всичко, което може да се изрови за историята на Спартак, грижливо го подреждам и го споделям?

Но кой Спартак?

Този, който през този сезон домакинства на разпадащия се стадион „Пловдив“, на стадиона в село Катуница, на стадион „Марица“ и на калната нива, гордо наречена Спортен комплекс „Спартак“ – място, което преди да го добавя в Google Maps, беше практически неоткриваемо?

Този, който под мъдрото ръководство на „спасителя“ Динко Миленчев някак си успя да си „загуби“ емблемата и вече сменя втори шлем за емблема?

Този „Спартак“, чийто самоназоваващ се фен клуб е съставен от хора, които съвсем откровено в началото на настоящия сезон си разказваха, че са фенове на други отбори, но идвали да подкрепят и кварталния отбор?

В покъртителната си декларация (не публикувана на официалния сайт на клуба) г-н Миленчев изказва съжаление, че тази година Спартак не се бил преборил за първото място. За тази цел на отбора не достигнаха „само“ 38 точки – все пак по-малка разлика от дистанцията между настоящия „собственик“ и реалността.

А реалността изглежда така, сякаш ПФК Спартак 1947 е клуб по интереси на много аматьорско ниво. Това личи и от замаха, с който беше изтрит официалният сайт и заменен със сайт с пет новини за цялото си съществуване.

Протестът от миналата седмица ме впечатли най-вече с това, че протестиращите бяха сложили шлемовидна емблема на клуб, който твърдят, че не признават, върху знамето си.

С тъга изгледах и пресконференцията на кандидат-спасителите:
https://www.plovdiv24.bg/sport/2978977.html

Двама от участниците наскоро добавих като профили на сайта в отборите от 80-те и 90-те години:
Бурнарски и Чернев. Именно заради това бях склонен да им дам известен кредит на доверие. Основният кандидат-спасител беше затрогващо емоционален, но на учудващо адекватните въпроси на журналистите отговаряше основно с празни приказки и „вервайте ми“.

А ние вече сме слушали „вервайте ми“.

Слушали сме, че стадионът върви по план.
Слушали сме, че базата ще бъде готова.
Слушали сме, че Спартак ще се развива.
Слушали сме, че има визия, проект, бъдеще.

И през цялото това време Спартак продължава да няма дом, да няма нормална публична отчетност, да няма ясна посока и да изглежда все повече като заложник – ту на нечие его, ту на нечии интереси, ту на нечия маса, ту на нечия предизборна или следизборна употреба.

Затова и не мога да приема нито една от двете удобно подредени крайности.

Не мога да приема сегашното управление като „спасение“, когато липсата на прозрачност е очевидна, стадионът е в разруха, официалната комуникация е трагична, а клубната идентичност се подменя с лека ръка.

Но не мога и автоматично да приема всеки нов „спасител“ само защото говори емоционално, обграден е от бивши футболисти и обещава по-добро утре. Спартак вече е преживявал достатъчно спасители.

Проблемът е, че всеки идва да го спасява, а след това остава все по-малко за спасяване.

Истинският въпрос днес не е само кой ще управлява клуба. Истинският въпрос е дали изобщо някой от всички тези хора разбира какво е Спартак.

Спартак не е просто регистрация. Не е емблема, сменена набързо. Не е страница във Facebook.
Не е скара на спортния комплекс. Не е група от хора, които днес викат за Спартак, утре за друг, а вдругиден обясняват кой бил истински спартаклия.
Не е и удобна сцена за поредния човек, който ще дойде да обещае, че има план.

Спартак е памет.

Памет за хората, които са го създали. Памет за хора, които са създали предшествениците му.
Памет за шампионския отбор от 1963 г.
Памет за Купата през 1958 г.
Памет за „Доктора“, „Орлите“, Тодор Диев, „Джогата“, Димов, Дишков, Душев и всички онези, които са превърнали синьо-бялото в нещо повече от екип.
Памет за бащите, които са водили децата си на мач.
Памет за онези няколко хиляди души, които някога са вярвали, че Спартак има място сред големите.
Памет и за нас, които останахме да броим мачове, имена, голове, снимки и изгубени сезони, защото някой трябваше да го прави.

И може би точно затова думите „По-добре да ни няма. Това не е Спартак“ болят толкова много.

Защото в тях има отчаяние, но има и истина.

Ако Спартак е само това, което виждаме днес – бездомност, разруха, подменена идентичност, кухи декларации, псевдофенове, неясни интереси и поредни спасители – тогава наистина това не е Спартак.

Но ако Спартак е онова, което помним, онова, което пазим, онова, което още може да бъде подредено, разказано и предадено нататък – тогава може би още има смисъл.

Не защото сегашното заслужава безусловна подкрепа.
Не защото новото заслужава сляпо доверие.
А защото Спартак е по-голям от всички, които временно го управляват, употребяват или обясняват от негово име.

Затова няма да спрем да питаме.
Няма да спрем да помним.
Няма да спрем да пазим историята.
И няма да приемем, че разрухата е план, че мълчанието е стратегия, че подмяната е развитие, а скарата е общност.

Може да сме малко. Може да сме уморени.
Може понякога наистина да ни се струва, че е по-добре да ни няма.

Но докато има хора, които още могат да кажат „това не е Спартак“, значи все още има и хора, които помнят какъв трябва да бъде Спартак.

А това е начало. Малко, болезнено, почти невидимо начало. Но начало.